Една по-различна и много лична статия

публикувано на 9 Март, 2020 / Четеш за 8 минути

За мен е изключително удоволствие да напиша тази толкова лична статия, пропита с много вълнуващи преживявания и една сбъдната мечта!

Най-сетне се случи - бях на мач на Арсенал.

След обиколката ми из Северен Лондон (на „Емирейтс стейдиъм“), успях да присъствам и на истински мач на

материал на Пламен Вълчев

( гост-автор )

любимия отбор, и то в елиминационна фаза на турнира Лига Европа. Станах свидетел на срещата между Олимпиакос Пирея и Арсенал.

Но нека започнем хронологично:

20. II. / 6:47ч.

Макар и доста уморен от предходно пътуване се събудих толкова рано дори без аларма, понеже много се вълнувах от това което ми предстои – пътуване до Атина и посещение на стадион „Георгиос Караискакис“. Пренощувах в Сандански, за да си спестя колкото е възможно повече от пътя, тъй като бях планувал да отида с кола и освен, че ми предстоеше около 7-8 часа шофиране, същият ден бе и мача.

7:25ч.

Запалих автомобила си и се отправих в посока гръцката столица, преминах доста бързо границата при Кулата-Промахонас и продължих на юг. По принцип има една приказка, че „който няма какво да каже, говори за времето“, но тук не поради тази причина много ми се ще да вметна нещо и за него. Когато тръгвах беше меко и безоблачно утро, но в участъка от Солун до Лариса (и особено в района на Олимп) имах невероятни метеорологични преживявания – от блестящо слънце до силен дъжд, като на моменти дори минавах през „слънчеви острови“ и в следващия непосредствен миг се озовавах в „окото на бурята“.

Това разбира се по някакъв начин допълнително изпъстри преживяването, въодушеви ме, а и направи дългия път една идея по-интересен, защото ме държеше нащрек.

Прочети 'Shocking, shocking news . . .'

Някъде около 15ч.

Ами… Пристигнах! Ето ме вече в Атина! Самият аз доста пъти съм ходил в Гърция, но никога толкова на юг и ми беше за пръв път в този град. Типично по южняшки (а и на фона на температурата - 15-16 градуса) имаше множество мотори и скутери, които допълнително изнервяха тежкото движение по улиците, но в крайна сметка всичко беше наред.

Оставих колата си на паркинг, настаних се в хотела, хапнах, изкъпах се и… видях, че е станало около 16:30ч. В този момент осъзнах, че всъщност нямам кой знае колко време да почивам от пътя и трябва да се ориентирам да се придвижа до сборния пункт на гостуващите фенове.

17:00ч.

Излязох пред хотела и видях 10-15 човека с шалчета на Арсенал, говорещи на български и ги попитах: „Тук сме за мача, нали?“. Всички вкупом потвърдиха и се оказа по някаква изключителна случайност, че съм запазил хотел на същото място където и целия фенклуб на Арсенал от Варна. Хората бяха пропътували около 1300км., за да присъстват на мача на любимия отбор.

Тук може би идва ред да кажа - и аз самия съм член на фенклуба на Арсенал за София и благодарение на него посетих събитието. Персонално бих искал да благодаря и на Пламен Чакъров, който съдейства усилено да получа своя билет и ме напътстваше във всяка стъпка, както и на приятелката си, която направи всичко това възможно. Всъщност, цялата изначална заслуга беше нейна, тъй като билета за мача беше подаръка ми за рождения ден!

88169112_3737816052925891_36651285011633

снимка: Пламен Вълчев

18:00ч.

Сборният пункт на феновете на гостуващия отбор беше стадион „Панатенаик“, който не е стадиона на Панатинайкос, както може би много биха се подвели по името, а е легендарният стадион на древна Елада, където са се провеждали Олимпийските игри. В близост до това антично място, недалеч от сърцето на древна Атина – Акропола, се събрахме около 600-700 човека, 1/10-та от които бяхме от България.

Макар и да не бях особено добре отпочинал, бях изпълнен с много адреналин – мисълта за предстоящия мач ме зареждаше с енергия. Пихме бира, правихме снимки и клипове, пяхме песни – забавлявахме се! Тогава усетих и този специален момент в който се доближаваш до някой от съседните до теб хора и, макар и непознат, разговора започва лесно и върви по вода, тъй като първоначалните ледове (които ги има по принцип при стартирането на общуване с непознат) са разбити от общо-обединяващата кауза – любовта към любимия отбор! Не че по принцип изпитвам затруднения в общуването, дори охарактеризирам себе си като доста комуникативен и социален човек, но друго е когато всички сте под общ знаменател и подкрепяте една кауза.

Освен с фенове от България се запознах и с такива от Швейцария, Англия и дори от Гърция, които бяха там за да подкрепят „Артилеристите“, а не Олимпиакос. На мястото дори имаше официални стюарди на Арсенал (пристигнали специално от Лондон), за да проследят безопасността на събитието, както и комфорта на гостуващите фенове.

19:00ч.

Гръцката полиция си свърши страхотно работата! 12 автобуса отпътувахме от сборния пункт в посока стадион „Георгиос Караискакис“, като бяхме последвани от полицейски кордон, състоящ сте от мотоциклети, патрулки и 2 автобуса жандармерия. Гръцките фенове са доста известни с агресивността си към привържениците на гостуващите отбори, така че от органите на властта се бяха постарали прекрасно всичко да мине „както си му е реда“.

87489290_3737816046259225_29436029692847

снимка: Пламен Вълчев

19:30ч.

Пристигнахме на стадиона доста преди началото на срещата, за да може още веднъж да се гарантира безопасността, а и същевременно да не се пропусне нито минута от същинския спектакъл. Стандартно за подобен тип събития, след като слязох от автобуса (както аз, така и повечето фенове) започнах да се озъртам за лафки, павилиони или дори амбулантни търговци, от които може да се вземе нещо за хапване, но най-вече нещо за пийване. За всеобщо огромно съжаление разбрахме, че най-близкото до „нещо за пийване“ беше бира, ама безалкохолна. Имаше и неофициални, уж случайно преминаващи хора, които носеха хладилни чанти с истинска бира, но така и не успях да стигна до някой от тях, защото полицията бързо ги разпрати. Не е прието да се консумира алкохол на стадиона, за да не се стимулира допълнително агресията между феновете. Преживях и този катаклизъм, все пак най-хубавото тепърва предстоеше и вливаше достатъчно адреналин в кръвта ми.

20:30ч.

Вече гордо бях заел мястото си сред трибуната отделена за гостуващи фенове. Бяхме разположени на „ъгълчето“ между сектор „А“ и сектор „Б“, а за допълнителна сигурност имаше опъната мрежа между нашето пространство и останалата част на стадиона, изпълнена с привърженици на домакините.

До самото начало на мача имаше повече от час, но някак това време отлетя неусетно. Аз черпех с пълни шепи от емоцията която се стелеше над всичките повече то 30 000 посетители, докато очаквах двете единайсеторки да излязат.

88136088_3737816059592557_12409700049171

снимка: Пламен Вълчев

22:00ч.

Първият съдийски сигнал на първия ми мач на Арсенал на живо – страхотно усещане! И макар разположението на гостуващия сектор да не беше най-доброто, аз виждах някъде там долу, на десетки метри от мен Обемаянг, Лаказет, Давид Луиз, резервната скамейка, Микел Артета и всички, които са част от спортно-техническото звено на лондонските „Артилеристи“.

Срещата започна с лек натиск на домакините, които владееха топката, но не бяха сигурни какво да правят с нея в завършващата фаза на атаката. Арсенал от своя страна имаха няколко добри контри, но крайната фаза също им убягваше. Единственото по-опасно положение, създадено от някой от двата отбора през тази първа част, дойде в средата на полувремето – изстрел на Лаказет, минал покрай вратата.

Когато отидеш да гледаш мач на живо, колкото и противоречиво да звучи, едно от последните неща които правиш е да гледаш мача в действителност. Там си заради емоцията, там си за да споделиш с останалите фенове радостта от победата или огорчението от загубената среща, там си за да подкрепиш своите любимци, там си за да си подариш всичката тази вихрушка от усещания, ако наистина милееш за своя отбор.

88155086_3737890872918409_91693394885502

Втората част започна доста равностойно, без особени опасности за двете врати. Отново в средата на полувремето, от статично положение, този път Олимпиакос се добраха до най-опасното си положение в мача, но то бе отразено от Бернд Лено.

В заключителната част на двубоя, когато всички си мислехме че мачът ще завърши 0:0, Обемаянг овладя дълга топка на крилото и подаде към Букайо Сака, той от своя страна я пусна във вратарското поле към връхлитащия на скорост Лаказет и БУМ – 0:1 за Арсенал. Като цяло мачът не беше зрелище и дори този гол дойде сякаш от нищото, но уникалното за мен беше, че на този мой първи мач Арсенал успя да спечели, а аз имах възможността да споделя с феновете радостта от победата при гостуване.

След като празнувахме на трибуните, в един момент от ВИП-ложата излезе легендата сър Иън Райт и се приближи към нашия сектор, аплодирайки нас, а ние му отвърнахме с откъс от песен на „Артилеристите“ - „Иън Райт, Райт, Райт…“.

21. II. / 2:00ч.

Чак тогава успях да се добера до хотела и най-сетне уморен да се просна на леглото, но разбира се все още преживяващ случилото се. Легнах и сънувах червено-бели сънища, този път с мое лично участие в центъра на събитията.

- - -

27.II. – 28.II. / 22:00 – 00:30ч.

Не, на този мач не ходих! Просто искам да заключа статията с неразделния ѝ завършек - реванша на 16-тина финалния сблъсък. Къде с доза късмет, къде с умения - гръцкият отбор загуби в Атина, но завоюва победата в Лондон. Разбира се, че леко съжалявам за тази загуба. Осъзнавам обаче - този отбор на Арсенал, дори да беше продължил, най-вероятно нямаше да спечели Лига Европа, а учестеният игрови цикъл би усложнил представянето на отбора в първенството (което също не е блестящо).

Всяко зло за добро! Трябва само да се извлекат правилните уроци от трудните моменти и да се прилагат по подходящ начин за в бъдеще.

Искрено се надявам Артета да успее да понесе тежестта, стояща на плещите му. Дано той успее да възроди отбора (или поне да спомогне за това) и този велик английски гранд да заеме полагащото му се място във футболния пантеон.